Вход Господен в Йерусалим

         Носен на небесата върху престол, а на земята върху осле, Христе Боже, прие хвала от ангелите и прослава от децата, които Ти викаха: Благословен си Ти, Който дойде да призовеш Адама.

Братя и сестри,

           Днес е велик Господски празник! Днес нашият Господ Иисус Христос влиза в Йерусалим, възседнал осле, тържествено посрещнат от ликуващото множество, което възглася: „Осанна“. Днес Царят на царете, отдавна чаканият Месия, Когото пророците предсказаха, псалмите описаха, иде в града на мира, което е името на Йерусалим. Пред Него шества славата Му на Възкресител, защото голямо множество бяха свидетелите на възкресяването на четиридневния Лазар. С палмови клонки, а ние с върбови, идем да посрещнем дошлия в плът Изкупител, приел един, единствен път почести и слава, приел ги, за да изпълни Писанията. Но безчисленото множество, дошло за празник Пасха, вижда в Господ земен цар, обединител на юдейския народ, политически водач, способен да ги избави от срамното и позорно робство на римляните, превърнали свещената земя на Яхве в римска провинция.
           Идещият в име Господне е тук. Христос е дошъл. Да, Той е Царят, Който бе предвъзвестен. Но Неговото царство не е от тоя свят. Той е Спасителят, но не от римската власт, а от властта на греха, смъртта и дявола. Той е Богочовекът, Който единствен можеше да примири Отца с грехопадналото човечество. Той е Безсмъртният, Който ще вкуси смърт, за да ни избави от смъртта.
          Празнуваме тържествения вход Господен в града, който след броени дни ще бъде свидетел на страданията Му. И сякаш сме сред тези, които викат: „Осанна“, което значи „Помогни, спаси“. Дано обаче не сме сред тези, които после ще викат „Разпни Го“. Защото и ние разпъваме Господ чрез нашите грехове. 
         Днес се радваме с ликуващото множество. Днес тържествуваме, че Господ иде при дъщерята Сионова – при Своята Църква, чийто Глава и крайъгълен камък е Самият Той – Старият по дни.
          Но съвсем скоро след общото „Осанна“, съвсем скоро предстои заговора, предателството, ареста, нечувания нощен процес, хулите, обидите, насмешките, поруганието, бичуването, плесниците, храчките, венеца от тръни, багреницата на истинната слава, скръбния Голготски път, гвоздеите, проклятията на непокаялия се разбойник, присмеха на враговете, майчината скръб под Кръста … чак додето се стигне до Христовото „Свърши се“.
          Всичко това ни чака през следващите дни на Страстите Христови – на Страданията Христови, когато Църквата ни призовава да се съразпънем с Христа, да се вчустваме в Христовите страдания, да съпреживеем болката на Изкупителя, за да съучастваме в радостта на Неговото Възкресение.
          Тази вечер, понеделник и вторник вечерта се отслужва Последование на Жениха – молитви, които ни отправят към страдащия Раб Господен, Младоженеца от притчата за десетте девици (в книгата на пророк Исаия страдащият Раб Господен е предобраз на Господ Иисус Христос).
          И всеки от нас избира дали да е сред разумните девици, посрещнали Христа със запалени светилници на добри дела и благодат. Защото Господ се радва и на доброто ни намерение. На Велики Четвъртък възпоменаваме Тайната вечеря, наречена така, защото Спасителят установява Тайнството на тайнствата – Светото Причастие. Вечерта в четвъртък четем 12 евангелски откъса, описали последните часове на нашия Господ. На Разпети Петък сутринта се изнася Светата Плащаница, която изобразява снемането от кръста и полагането в гроба на Христос. Минаваме под плащаницата не за здраве и късмет, както някои говорят, минаваме, за да станем съобщници на гробния покой на Спасителя. Вечерта с литийно шествие отслужваме Опело Христово – най-тъжното и прочувствено последование в богослужебната година.
          Сутринта на Велика Събота, когато Христос е в гроба, се отслужва литургия, на която можем да се причастим. Можем да пристъпим към Светата Чаша и вечерта на Възкресение, когато след полунощ започва празничната Пасхална Света литургия. А в неделя след Възкресение предиобед се отслужва вечерня, наречена Второ Възкресение.
          Виждате колко много последования от времето на първите християни е запазила до днес Светата ни Църква. Тя ни призовава всеки час към спасителното си лоно. Защото е добре всички да сме тук, но не само за Вход Господен, когато се раздава осветена върба. Добре е да сме тук всяка неделна служба, в богомислие, в богообщение, в оставление на греховните си навици и заблуди, в отречение от всичко, което пречи на духовния път. Да се отречем от всичко, което Църквата заклеймява, всичко, което е толкова обичайно за нашия свят, но всъщност е заблуда, а именно вярата в прераждането, хороскопите, почитта към Ванга, посещението при екстрасенси, леенето на куршум, гадаенето, йогата, всевъзможните суеверия, с които сме свикнали. Да ги оставим, братя и сестри, да ги оставим, защото след като вече сме с Истината, с Христа, и търсим нещо друго, очевидно е, че търсим лъжата.
           Да бъдем с Разпнатия и Възкръснал Спасител е най-великото благо, към което ни призовава Църквата. От нас единствено се очаква да се вслушаме в нейния спасителен призив.
           И да не бъдем християни само в обредите – правенето на козунаци и боядисването на яйца, но да възходим нагоре – в необятните висини на божественото Христово учение, без което не ще можем да се спасим. Амин!
           Честит и благословен празник!
           Божието благословение да е с всички вас, с чадата и домовете ви.
           Честито на всички именици!

Иконата е копирана от wmh-bg.com

Копирайте: Проповед на Цветница, 2024

                       

Братя и сестри,

          Велика утеха ни дава Господ с възкресяването на четиридневния Лазар. Спасителят и друг път е възкресявал мъртви. И друг път Божията сила е променяла обичайния ход на грехопадналата ни природа, наследила смърт и тление. Христос възкресява и дъщерята на началника на синагогата, и сина на Наинската вдовица.
          Но днес Той, Всемилостивият, тъжен духом се доближава до гробната пещера на Своя приятел, брата на Марта и Мария. И евангелист Йоан добавя: „Иисус се просълзи“. Да, в гробницата, в напредналото тление, с повити нозе и ръце лежи не само Лазар. Тук е положен целокупният човешки род, който бе създаден за безсмъртие, но поради завист от дявола, се срина от високото си назначение, напусна рая и наследи горчивия плод на грехове, болести, старост и смърт. В гроба е положен Господния приятел, обичания от Господа Лазар. В гроба е плененото от дявола и смъртта човечеството, призвано за вечност, а наследило разтление.
          Господ се просълзява тук, пред гроба на Лазар, както се просълзява и пред Йерусалим, Божия град, който Го не позна и Го отхвърли.
          Всемилостивото сърце на Богочовека милее за похитения от врага Божи образ. Защото чрез всяка човешка смърт, в гроба се полага сътворения по Божи образ, призван за висота и богоподобие наследник на Царството.
         Затова толкова немислима, шокираща, страшна и неприемлива е смъртта. Тя е враг, от който не бихме се спасили, ако не беше дошъл Богочовекът.
         Приел човешката природа изцяло, лишен единствено от грях, Изкупителят стои пред гроба на Лазар. И риданието на сестрите, и забележките на ироничните юдеи, и исконната човешка потрес пред смъртта тегнат към всесилието на Божията милост.
          Защото не е по нашите сили да се преборим с древния човешки враг, предизвикал изгонването ни от рая. Не можем да се справим с този наш най-зъл противник – смъртта и онзи у когото е властта на смъртта, сиреч дявола.
          Но Възкресителят е вече тук. Онзи, Който ще примири Отца с грехопадналия свят, е тук. Синът на Девата, Смиреният галилейски дърводелец. Старият по дни е тук. Просълзен, Създателят на света, чрез Когото всичко е станало, оплаква предадения на тление човешки род.
          И само след броени мигове Словото, Което каза: „Да бъде светлина“, ще заповяда на Лазар да излезе от гроба. И голямото, голямото множество оплаквачи, дошли от близко и далеч, ще чуят божествения глас, същия глас, който ще призове всинца ни при Второто Пришествие.
           „Лазаре, излез“ – извиква Господ с висок глас. И послушният на Живия Бог излиза с повити нозе и ръце. Предаденият вече на тление се връща в нашия свят, където обладаните от злост Божии врагове ще търсят да го убият, да го погубят отново, за да унищожат живото чудо, сторено от Месията. А възкресеният от Христос Божи приятел ще живее още цели 30 години като епископ на древния Китион, днешен Ларнака на остров Кипър.
            Възкресяването на четиридневния Лазар е предобраз на Христовото Възкресение – неописуемия триумф над смъртта, който ще бъде само след няколко дни. Лазарова събота ни услажда и ни опиянява с възторга на непредставимото, случило се пред очите на всички, на най-радостното, покрило трагичния плод на нашата унаследена повреда, дава ни сили да вдъхнем от блаженството на близките, прегърнали дошлия от оня свят скъп сродник.
            „Христе Боже, за да увериш в общото възкресение преди Твоите страдания, от мъртвите въздигна Лазар“ – пее на днешния ден Църквата. И ние ликуваме заедно с безчисленото множество християни от всички времена, ликуваме ободрени и подкрепени в дните преди най-скръбното събитие – Разпятието Христово и най-възторженото – Възкресението Христово.
           И молим Всемилостивия Спасител да възкреси и нашите помрачени от грехове души! Амин!

Копирайте: Проповед на Лазаровден, 2024

Изображение: http://www.parohia.org

 

Кратко животоописание

         Свети мъченик Лазар Български бил от Дебел дял, край Габрово. Отишъл в Мала Азия в с. Соми. Нает за овчар, но като християнин, от турците мразен, хвърлен в тъмница и убит в 1802 година на 28 години.

Прочетете повече:

Стенописно изображение от „Свети Архангели“ в Рилския манастир, Димитър Зограф, 1845 г. (копирано от bg.wikipedia.org)

       

         На 12.04. (петък) Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай, с пловдивски и местни духовници отслужи в катедралния храм на Хасково „Успение Богородично“ Богородичния канон и IV статия на Богородичния акатист, който се чете в петъчните повечерия на Великия пост. Акатистът бе изпят пред донесената от Горни Воден чудотворна Богородична икона „Златна ябълка“, известна с безчислените си чудеса и изцеления от безплодие и тежки недъзи.
          В прочувствено слово владиката сподели, че всички православни почитат и облажават Майката Божия като закрилница и застъпница на човешкия род и всеки от присъстващите има своя лична история, свързана с някое чудо, сторено по молитвите на Богоматер, в неговия собствен житейски път. Той обърна внимание на избавлението, което света Богородица измолва за Константинопол през 7 век (когато се предполага, че е написан акатиста). Тогава градът – столица на християнския свят е обсаден от сарацините и остава само едно денонощие да бъде превзет. И както е обичайно при опасност, патриархът и жителите на Константинопол изнасят светините и мощите от храмовете и правят литийно шествие с горещи молитви около вътрешните стени на града. На пристанището патриархът потапя във водите част от чудотворния пояс на света Богородица, с надеждата Майката Божия да прояви милост към града.
         И помощта свише не закъснява – задухват силни ветрове от Черно море, които изтласкват вражеската флота в Егейско море и надигналата се буря потапя всички кораби.
         Впоследствие известен църковен археолог и историци доказват по документи, че именно през 7 век на посочената дата подземен вулкан е изригнал, нагорещената вода е разтопила смолата на дървените корпуси и предизвиканото цунами е унищожило изцяло корабите на нашествениците.
          И това чудо става по молитвите и застъпничеството на Майката Божия, която и днес със своята майчина свобода се застъпва за грешния човешки род, та дано ни отмине горчивата чаша на катаклизми, войни и нравствени падения.

Снимка: https://haskovo.live

Марк 9:17-31

          Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух. Дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха.
          Иисус му отговори и рече: О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене!
          И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе, той падна на земята и се валяше запенен.
          И попита Иисус баща му: Колко време има, откак му става това? Той отговори: От детинство, и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби. Но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни.
          Иисус му рече: Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия.
          И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: Вярвам. Господи! Помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: Дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе, а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го, и то стана.
          И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: Защо не можахме ние да го изгоним?
           Отговори им: Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.
           Като излязоха оттам, минуваха през Галилея, и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и на третия ден след убиването ще възкръсне.

“Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост“

 Братя и сестри,

          С тези думи нашият Господ Иисус Христос обяснява на апостолите защо те не са могли да изцелят бесноватия лунатик. Тази случка ни предава не само евангелист Марк, но също и евангелистите Матей и Лука.
          Докато Спасителят е на планината Тавор, където апостолите Петър, Иаков и Йоан съзерцават Неговото преобразяване, Неговата нетварна светлина и божествена слава, докато това се случва, останалите от дванадесетте ученици в подножието на планината се срещат с бесноватия лунатик, доведен от своя баща. Изглежда вярата у този измъчен родител не е достатъчно силна, изглежда и подигравките на присъстващите книжници повлияват на духа на апостолите. Но най-важното, най-важното Господ ни го разкрива след извършването на чудото – велика, велика вяра е необходима, а също и молитва и пост за изцеление на обсебените ни от страсти души.
           Да, нашите болки не са тъй явни. Нашата болест не е тъй видима, както е у нещастното момче, дълги години измъчвано от бесовете. Дяволът не ни поваля на земята. Поне не видимо.
           Но всъщност, макар и прикрито, всички, в по-голяма или в по-малка степен сме нападани от врага на нашето спасение.
           И нека не се лъжем. Когато застанем на Христовия път, на тесния път на скърбите, нападенията на злите сили се увеличават пропорционално на Божията благодат, която невидимо ни подкрепя. А онзи, който изобщо не търси Христа, онзи, който няма вяра, той сам по себе си е отблъснат от живителните струи на истинския живот. И дяволът не се стреми да го напада и терзае, защото такъв човек няма желание, нито възможност, нито намерение да води битка за спасението на душата си. Затова нерядко земният живот на такъв човек е охолен и радостен, пълен с всякакви земни блага, лишен от скърби и угнетение. Но ние знаем, че най-важното е придобиването на Царството Божие, което е цел на всеки християнин.
           Затова твърде много, твърде много са скърбите на всеки, който е решил да стъпи на този тесен път. Той е атакуван всекидневно, ежечасно от лукавия дух, притесняван е от невярващи роднини и приятели по плът, но не и по дух. Подиграван е в обществото, където поговорката „Прекален светец и Богу не е драг“ се е превърнала в универсално извинение за липсата на духовен живот.
           Защото зад укорното определение „прекален светец“ могат да се поставят всички, които ходят на църква, постят и се молят, изобщо всички, които съзнават, че отвъд видимото има обозрение на духовната битка, където наши съюзници са ангелите, светиите, Майката Божия и, разбира се, Господ.
           Братя и сестри, нека и за миг да не се съмняваме, че макар и атакувани от тъмните сили, макар и воюващи с поднебесните духове на злобата, макар и членове на войнстващата земна църква, ние сме покрити с великата благодат на Христовата невеста – Църквата и, че изпитанията ни са по мярата на нашите слаби човешки сили.
          Защото невъзможното за човека е възможно за Бога. Ако просим от Него духовното, Той ще усили в нас вярата, ще ни укрепи духовно, ще ни защити, ще ни помилва и съхрани. И не само за тоя временен живот, който е кратък като сън, но и за оня – вечния, за който не трябва да щадим никакви усилия.
           И молитвата „Господи, помилуй“ нека да е винаги в нашите умове и сърца. Та по застъпничеството на Майката Божия, на славния и велик Йоан Лествичник и на всички светии, живели като ангели, Господ да се смили над нас грешните и обсебените от страсти и недъзи. Амин!

Копирайте: Проповед на Неделя на преп. Йоан Лествичник, 2024

Икона: https://moiteikoni.wordpress.com/

 

                   

 

Братя и сестри,

         Ние сме потопени в благодатното време на Великия пост. Църквата ни призовава да обърнем поглед навътре към своите души.
         Богослужението е различно, защото Великият пост има своя собствена химнография – песенно църковно творчество, дело на най-знаменити свети отци и църковни учители. Призовани сме на повечерия, където чуваме безсмъртните слова на покайния канон на свети Андрей Критски, всеки петък почитаме Майката Божия с Акатиста, посветен на нашата небесна Покровителка. В делничните дни се служи Преждеосвещена света литургия, която е вечерня, отслужена сутрин, и можем да пристъпим към Свето Причастие. Покровците в делничните дни, завесите и всичко в църквата е в тъмни тонове – знак на покайното ни настроение и съпреживяване на предстоящото Христово Разпятие, което неминуемо предшества Възкресението.
         Имаме много четива на богослужбите – в древност Църквата така е подготвяла готвещите се да приемат Свето Кръщение в нощта на Възкресение. Днес пък тези четива ни напомнят случки от Стария Завет, който е предварително стъпало към Новия Завет на благодатта.
        Напомнят ни, че рядко отваряме Свещеното Писание и творенията на светите отци, рядко четем душеспасителна литература. А тя е храна за душата, наш най-добър помощник в дните на Великия пост
        Господ да се смили над нашите немощи и да ни вразуми по Своята всеблага и спасителна воля. Амин!

Икона: https://alalum.wordpress.com

Марк 8:34-9:1

           И като повика народа с учениците Си, рече им: Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.
           Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.

Има още →

          На 6 април почитаме паметта на великия просветител, преводач и книжовник, богоумъдрения Методий, брат на свети Константин – Кирил, наречен Философ.
          Ето заключителната част на пространното житие на свети Методий, излязло изпод перото на някой от близките негови ученици:

---

„.…..  След това, като остави настрана всичкия [житейски] шум и като възложи всичките си грижи на Бога, най-напред постави от своите ученици двама свещеници, добри скорописци, и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота, с изключение на Макавеите, в продължение на шест месеца, започвайки от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври. Като свърши, отдаде достойна хвала и слава на Бога, който дава такава благодат и такъв бърз успех. И като отслужи заедно с клира си светото тайно възношение, отпразнува паметта на свети Димитър. Защото преди това той беше превел заедно с Философа само Псалтира, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби. А сега преведе и Номоканона, сиреч църковните правила, и Отеческите книги.
         Когато унгарският крал стигна до дунавските земи, пожела да го види. Макар че някои мислеха и казваха, че не ще се отърве без мъки, [Методий] отиде при него. А той, както подобава на господар, така го посрещна — почетно, тържествено и с радост. И като беседва с него, както подобава на такива мъже да беседват, прегърна го, почете го с големи дарове и го изпроводи, думайки: „Поменувай ме винаги, честний отче, в светите си молитви.“
         И тъй, като пресече всички обвинения от вси страни и затвори устата на многоглаголивите, той завърши земния си път и опази вярата, очаквайки венеца на правдата. И понеже беше благоугодил на Бога, той беше обикнат.
         Взе, прочее, да наближава времето да получи покой от страданията и награда за многото трудове. Тогава го запитаха, думайки: „Кого определяш, честний отче и учителю, измежду учениците си да ти бъде приемник в твоето учение?“ Той им посочи един от известните свои ученици, на име Горазд, и рече: „Този е един свободен мъж от вашата земя, начетен е добре в латинските книги и е правоверен; нека да бъде върху него божията воля и вашата обич, както и моята.“
         На Цветница, когато се бяха събрали всички люде, той влезе в църквата и макар и немощен, изрече благословения за царя, за княза, за духовниците и за целия народ и каза: „Пазете ме, деца, до третия ден.“ Така и стана. На третия ден на разсъмване той рече: „В твоите ръце, Господи, предавам духа си“, и почина в ръцете на свещениците в шестия ден на месец април, индикт трети, в шест хиляди триста деветдесет и третата година от сътворението на целия свят (885 г.).
         Учениците му го поставиха в ковчег, отдадоха му подобаващи почести, като отслужиха погребална служба на латински, гръцки и славянски, и го положиха в съборната църква. И той се присъедини към отците си и към патриарсите, пророците, апостолите и мъчениците. Събра се народ от без числено множество, хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави — всички [оплакаха] оногова, който беше всичко за всички, за да спечели всички.
        А ти, света и пречестна главо, с молитвите си от висините поглеждай милостиво към нас, които копнеем за тебе. Избавяй от всяка напаст твоите ученици, разпространявай учението и прогонвай ересите, та и ние, като преживеем тук достойни за званието си, да застанем заедно с тебе като твое стадо от дясната страна на Христа Бога нашего, приемайки от него вечен живот. Нему се пада слава и чест вовеки веков. Амин!“

Превод: Хр. Кодов по текста на Успенския сборник от XII–XIII век.
Стара българска литература. Том IV. Житиеписни творби. Изд. „Български писател“, София. 1986 година

Прочетете целия текст на „Пространно житие на архиепископ Методий“

Икона: https://spiritofpleven.com

          Онези, които са били на поклонение с ясното съзнание, че то е различно от обикновената екскурзия с разглеждане на забележителности, се досещат, че Кипър и духовните съкровища там са бленувана мечта за всеки християнин. Досегът е множество светини в рамките на няколко дни е невъзможен, натоварването в опита да се посетят повече църкви и манастири не е малко, но пък духовният заряд от тези срещи е неописуем.
          Самолетът се сниши над острова, огрян от слънце, с море без вълни, накъдрено от пяна в студеното мартенско утро на първия ден на нашето поклонение – студено и дъждовно в София, слънчево и приветливо в Кипър.
          С какво е известен този остров? Част от него носи названието Саламин, вероятно пренесено от антични колонисти, поселили се тук от древния Саламин на Сароническия залив, известен с победата на гърците над персите в гръко-персийските войни през 5 в. преди Христа.
          Историческите превратности в Кипър го свързват в най-голяма степен с християнската история. От Кипър е апостол Варнава, чийто племенник е евангелист Марк, в чиито къща в Йерусалим е Тайната вечеря. В Кипър проповядва и апостол Павел. От Кипър е един от най-преданите ученици на Павел и Варнава – свети Ираклиди, на когото е посветен величествен манастир. Тук цели 30 години, в древния Китион (сега Ларнака) светителства възкресеният четиридневен Лазар, Господният приятел, братът на Марта и Мария. Тук света равноапостолна Елена строи църкви и дарява частици от Честния Господен Кръст. Тук е единствената по рода си светиня, незнайно как оцеляла от грабежите на кръстоносците – въжето, с което Господ е привързан на Кръста. Тук светителства свети Епифаний Кипърски, един от знаменитите богослови на 4 век, чието сведено в молитва лице разпознаваме по древните стенописи. Тук е роден свети Спиридон Чудотворец. Тук се покоят безчислено множество светини – чудотворни икони, частици от Господния Кръст, мощи в реликварии и раки, докосвани от стотици хиляди устни, шепнещи молитви …

          Островът е подстъп за поклонничество към Светите земи, зает от гърци, перси, араби, кръстоносци, османци, колонизиран от британци и днес, свободен православен свят, чиято северна част обаче (с поетичната Фамагуста) принадлежи на Турция след драматичните събития от 70-те години на миналия век.
          И ето – първата ни спирка е църквата в Гироскипу – невероятен каменен храм, със стенописи от 9 – 14 в., посветен на света Параскева Римлянка, с 5 купола, тъй различни от нашите, с пристройка от по-късно време и камбанарията във венециански стил. А от пътеводителя научаваме, че първият многокуполен храм в Кипър е на свети Епифаний в Саламин (дн. Констанция), който няма да можем да видим.
          Тук, в „Света Параскева“, цели стени със стенописи, предаващи живота на Господа и Майката Божия грейват към смаяния ни взор.
          От централния купол ни гледа Света Богородица Оранта с вдигнати ръце – лицето ѝ е запазено, околовръст са пророците, държащи в ръце свитъците с месианските предвещания. Изискан и достолепен, византийският стил от 15 век покорява с хармоничността на багри и мистичния заряд на лицата. Виждаме Христос да умива краката на учениците, Христос, целунат от Юда, виждаме и войниците, дошли да го арестуват, изобразени с латински шлемове и въоръжението на кръстоносците – исконните врагове на православния свят.

         Разпятието Христово сред кръстовете на разбойниците (в итало-византийски стил) заема цялата северна стена, там виждаме фрагмент от друг живописен слой – Успение Богородично.

         А иконостасните икони силно напомнят нашите възрожденски образци.
         С благ и проницателен лик Света Богородица Одигитрия (Пътепоказателница) от двустранната икона, а от другата страна се вижда запазен фрагмент от Разпятието – поразителна тъга блика от ликовете на жените под Кръста.
         Зашеметени, излязохме от хладината на църквата на площадчето, искрящо в слънчеви блясъци.
         Следващата ни спирка беше посветена на събитие от благовестническото пътешествие на свети апостол Павел. За неговия престой в Кипър знаем от 13 глава от книга „Деяния на светите апостоли“, писана от свети евангелист Лука. По време на пости в Антиохийската църква, Дух Светий нарежда Варнава и Павел да бъдат отделени от другите учители и да отпътуват за Селевкия, а после за Кипър. Те пристигат в Саламин, проповядват в синагогите (още отдавна има голямо еврейско поселение на острова). Заедно с тях е апостол Марк. („Йоан, наречен Марк..“). Те прекосяват целия остров и стигат до Пафос, където се срещат с проконсул Сергий Павел „мъж умен“.

          Спряхме пред останките от римския дворец на проконсула, там е обозначена колоната, където апостол Павел, след като изобличил тамошния лъжепророк Елима, е бичуван 40 удара без един (2 Кор. 11:24). Но по Божия милост сърцето на проконсула се отваря за словото и той е първият римски управител, приел Христа. Днес до разрушената колонада се възвисява каменна базилика, с типичния за кипърските църкви романски привкус.
          Няма как да забравим, че доста време, от 1260 г. до 1570 г. Кипър е владение на латинските рицари, завладян от Ричард Лъвското сърце, по-късно той е продаден на тамплиерите, те пък го продават на франкската династия на Луизианите. Така че не само византийски и източни влияния, но и латински се съчетават в уникални каменни ансамбли, потънали в маслинови и портокалови горички под жаркото южно слънце.
          Автобусът ни отведе до катакомбите на света Соломония. Съкрушението и готовността за мъченичество на древните християни бе стаено в хладните сводове на подземието.

           Тук са служили тайно литургии, тук юдеохристиянката Соломония е убита, заедно със 7-те си деца, подобно на старозаветната Соломония от Макавейските книги. Изтрити стъпала водеха към притихнали аязмени води.
           Беше следобед, когато спряхме до величествените стени на манастира на свети Неофит Затворник, един от най-прославените аскети на 12-то столетие. За кипърци той има същото значение и важност, каквото има свети Иван Рилски за нас.

            12-то столетие (Комнинова епоха) е разцвет на духовния живот във Византия. Тогава ние все още сме под византийско владичество, а на островите кипи висок културен и духовен живот. В близост до Пафос, високо в планината се поселва младият Неофит, кипърец, за когото няма Божия воля да тръгне на поклонение по Светите земи, уединил се в безмълвие и богомислие в скална пещера – църква, където сам изкопава гроба си. Този най-известен тукашен отшелник се научава на късна възраст да чете и пише, но става един от най-плодовитите църковни писатели  от края на 12-то, началото на 13-то столетие, чийто манускрипти се съхраняват днес в най-големите музеи и книгохранилища.
          Приведени пристъпваме в неговата килийка с изписани сводове, откъдето той е слушал богослужбите. А над нас, съвсем близо, могат да се докоснат с ръка, сияят византийски стенописи, които руският монах – пътешественик от 17 век Барский нарича „странни, необичайни, потрисащи и привеждащи към умиление всеки благочестив поклонник“ (книга Барский, М., 2005, с.238-240). Смята се, че тук рисува прочутият Теодор Апсидиос, едно от най-известните имена сред немалкото блестящи кипърски зографи, стенописвал и много други старинни църкви и манастири, завършил живота си като монах.
          За съжаление времето не стига да идем до църквите в Асину, Палехори и Лагудера, където са запазени още блестящи образци на византийската живопис от периода.

          A преди да посетим пещерната църква и килията на свети Неофит, влязохме в голямата съборна църква на манастира. Там, близо до входа, вляво, се покоят целите мощи на свети Неофит в сребърна рака, където развълнуваните странници могат да преклонят глава и да се помолят. Иконата на свети Неофит е полузакрита от сърмовезани червени завеси – отличителен знак за особено почитани светини в Кипър.     

           Манастирът е мъжки, с многобройно братство, с музей, където се намира най-прекрасната плащаница на света, но липсата на време не ни позволи да съзерцаваме изложените икони – истински триумф на православната иконопис.
          Икономическа стабилност на Кипърската църква не е демонстративна и показна, тя е подсигурена от голяма църковна собственост, дори известен завод за цимент на острова се стопанисва от църквата в днешно време и това е повод за надежди, че тук не биха се взели решения под политически или икономически диктат. Още повече, че през вековете на разнородно политическо присъствие, кипърци са устоявали православната си идентичност.
          Чак по тъмно стигнахме Ларнака, където на метри от хотела блестеше осветеният силует на базиликата „Свети Лазар“. Тук, в древния Китион, братът на Марта и Мария, възкресеният от Господа четиридневен Лазар е бил епископ. След повторната му смъртт, той е бил положен в каменен ковчег. Мощите му са се покояли тук чак до 9 век, до момента, когато Лъв VI ги изисква за поклонение в Константинопол.
          На следващия ден, неделя, камбанният звън ни събуди. Въпреки ранния час храмът беше пълен. Огромната базилика с мощни колонади събираше стотици богомолци, които се покланяха на сребърната рака с частта от мощите на свети Лазар, която никога не е напускала храма. Вдясно на входа, откъм север, под олтарната апсида, се потапяме в хладината на криптата с каменния гроб на свети Лазар и още един каменен саркофаг на неизвестен епископ – също празен. Капакът на ковчега на свети Лазар, където пише „Четиридневни Лазар, приятелят Господен“, отдавна не е тук.
           Над криптата, църквата тържествуваше в представителното източно пение на мъжкия хор. Множество, множество хора се причастиха, при все, че не е постен период.
          Отвън, под издигащото се слънце, туристи правеха снимки на базиликата, камбанарията във венециански стил и външния притвор, спомен от католическия период, придаващ малко вид на абатство.

         Точно по това време е загубен спомена за гроба и мощите на свети Лазар. Чак през 19 век намират ковчега и още частици от мощите.
         След литургията потеглихме за манастира „Света Текла“, чийто живот е известен от апокрифа „Деяния Павлови“. Манастирът е основан от света Елена, която е ктитор на поне още няколко обители на острова. Кипър е близо до Светите земи, където императрицата е издирвала следите от Христовия живот и чудеса. Всъщност, света Елена, майката на равноапостолния император Константин, утвърдил християнството като официална религия, света Елена е първият църковен археолог и първият най-мащабен строител на храмове и манастири. Тя открива Господния Кръст в Йерусалим, както и много други светини, свързани с Разпятието и Рождеството на нашия Господ и с важни събития от земния Му живот, тя строи благолепни храмове в Светите земи над всяко място, пазещо спомена за Спасителя, тя въздига и част от старите кипърски манастири.
       „Света Текла“ е малко манастирче в близост до Ларнака и донякъде прилича на нашите закътани обители. Потънала в маслинови дръвчета, двускатната базилика не е зографисана.
         Преданието разказа, че след корабокрушение света Елена и нейните спътници се спрели в тази живописна, но безводна местност. И когато императрицата се обърнала с молитва към Света Богородица, избликнало аязмо. Там света Елена, по напътствие свише, построила църква на името на света първомъченица Текла – вярната ученичка и спътница на свети апостол Павел.

        Днес манастирът е девически и посреща много поклонници, дошли да принесат молитва и да получат изцеление от лечебната калчица на аязмото. Пред дверите на храма има снимки на изцелени деца.
       Тръгнахме отново на път, минавайки през портокалови горички, превити от зрели плодове. Неслучайно островът е бил многожелан и за египтяни, и за финикийци, перси, гърци. Неслучайно древният му културен пласт е от минойската цивилизация, а за християните най-затрогващо е посещението тук на Света Богородица.
        Древната Кипърска църква още на II вселенски събор (381 г.) получава автокефалия и има редица привилегии от времето на император Зенон – кипърският архиепископ да се подписва с червено мастило, да служи в порфира и вместо архиерейски жезъл да има императорски. Единствената зависимост до 12 век е плащането на данъци на Византия и на Арабския халифат. После идват времената на кръстоносците, а след тях – през 1570 г., с 60 хилядна армия нахлуват османците. Столетията на перипетии и съпротива срещу чуждите влияния закаляват кипърските християни в устояване на православието.
         Следващата ни спирка е манастирът Ираклиди, в околностите на столицата Никозия. Свети Ираклиди е светец от апостолско време, син на езически жрец, изпратен от баща си да съпровожда и показва пътя за Пафос на апостолите Павел и Варнава. По дългия път младежът е огласен и кръстен в река Соли. Той не се разделя с апостолите, докато са на острова. Ръкоположен е за епископ на Тимасос, където в подземие, по време на гоненията, тайно е отслужвал литургии. Сподобен с мъченическа смърт от ръката на освирепял езичник, когато е на 60 годишна възраст. Чудотворецът Ираклиди е погребан в криптата, над която днес се издига величествен двукорабен храм с уникален иконостас.

          От 13 век манастирът е девически, а по католическо време, когато православните епархии са съкратени от 14 на 4, замира и тази митрополия на Тимасос, за да се възроди отново през 14 век. Оттогава е сегашният вид на обителта. Но има части от криптата, които са от 6 век. За съжаление, поради ремонтни дейности, монахините не можаха да отключат криптата с гроба на Ираклиди, на неговия приемник Мнесон и други раннохристиянски светии. В притвора ни посрещнаха величествени икони и изумителен стенопис, дело на монах Филарет (17-18 век).
         Грижливо поддържаната горичка наоколо свидетелства за неуморния труд на монахините.
         След манастира на свети Ираклиди се отправихме към огромна руска катедрала, с изграден монументален архитектурен комплекс около нея – планетариум с мозайки по фасадата, места за отдих и забавления за деца и дървена църквичка на Румънската църква сред големи кипариси. Импозантната катедрала в руски стил е част от митрополията на Тимасос.

         Пред катедралата има статуя на Максим Грек – талантливият боговдъхновен преводач от гръцки на руски на богослужебните книги, чиято участ илюстрира трагизма на византизма на руска почва.
         Беше привечер, когато достигнахме манастира Махера (или Махеоритиса). Една от най-славните обители с чудотворна икона, дело на свети Лука, е сгушена високо в планината сред горски масив. Строгият манастирски устав датира от 12 век, а още през иконоборческия период иконата, за да бъде спасена, е пренесена от Константинопол в Кипър, където е укрита в пещера и след време се явява на двама отшелници. По чуден начин, с даден им нож (махера), те разчистват входа на пещерата и намират безценната светиня. Света Богородица е изобразена сама, с молитвено прострени ръце. Днес тя е в съборния храм, където можахме да влезем малко преди вечернята. Посрещна ни мистичното пение на грузински поклонници, влезли преди нас.
        Неземният лик на Богоматер ни гледаше с благост и печал. Оскъдният светлик на догарящия ден и трептящите кандила, заедно с Нейното присъствие и пението на грузинците създаваха толкова притегателна атмосфера, сякаш изразена с думите на апостол Петър: „Господи, добре ни е да бъдем тук“. Тропотът на клепалото известяваше за приближаващото повечерие. Бавно, приведени от трудове и молитви, монасите се запътваха към храма. Валеше дъжд. Сбогувахме се с отец Махера (едноименен на светата икона благолепен старец) и с мъка се откъснахме от това благословено място.
        После разбрахме, че от братството на „Махера“ са били двама монаси и още четирима населници, всички в числото на 13-те мъченици, изтезавани и убити от католическите власти през 1231 г. в Никозия, в годините на франкското владичество, когато католическата пропаганда е изострена, а православната общност е в гонение. Това ни напомни за кончината на 26-те зографски мъченици – българи, изгорени живи, заради отказа да съслужат с папистите. Това се случва в същия период на латинско господство и попълзновение на изток. А днес колко безгрижно се удавят тези спомени, при все че западният свят изобщо не са отстъпили от своите нововъведения – „филиокве“ и чудовищния „догмат“ за непогрешимостта на папата.
        На следващия ден, след нощувка в Ларнака, се отправихме към най-известната кипърска обител „Света Богородица Кикска“. Казват, че названието „кикос“ иде от специфично растение в този район на планината Троодес. Грандиозен и величав, възобновяван след многократни земетресения и пожари, Кикския манастир е сякаш най-представителния църковен градеж, приютил в себе си дивни светини.

        За наша радост бяхме посрещнати от наш сънародник, с безупречен български, йеромонах на име Максим, с високо положение в администрацията на манастира. Той беше така добър да отдели време специално на нас и да ни разкаже за историята на чудотворната икона Кикска и за манастира, както и да ни заведе до параклиса, където са изложени за поклонение десетки, десетки реликварии с мощи на светци от ранно и по-късно време. Сред тях забелязахме частица от мощите на света Димитра Доростолска – една велика пред Бога, но малко известна у нас българка, достигнала святост.
        С благоговение и трепет се поклонихме и целунахме сребърния обков, покрил ръцете на иконата Кикска Света Богородица. Лицето ѝ, както и лицето на Богомладенеца са закрити с червено покривало. Отец Максим ни предупреди, разказвайки за антиохийския епископ, дръзнал да вдигне покрова от свещения образ и загубил зрение.
         Единствено в дни на суши и бедствия Кикската икона, рисуваната от свети Лука светиня, донесена от Константинопол, се изнася с литийно шествие до издигнат на най-високия връх ротонда (наречена Трон). Монасите, без да гледат, откриват Лицето ѝ и обърната към небето, Тя измолва милост и пощада за изгарящия в зной остров. Така са правили от древността и до днес.
         На същия ред в иконостаса на съборната църква, отец Максим сочи още една Богородична икона, започнала да пролива сълзи преди няколко години. Да, има защо да плаче Майката Божия…
         Църковният музей беше сам по себе си произведение на изкуството, с цветни подови мозайки и украсени тавани, приютил множество стари реликварии и икони, богослужебни книги, утвар и одежди. Видяхме и фермана, в който по времето на Танзимата Абдул Азис потвърждава стародавните свободи на този уникален императорски манастир, съграден от Алекси Комнин.
         Отец Максим ни покани в големия архондарик, където по светогорски обичай се почерпихме с местно сладко и глътка ракия, произведена в манастира. Трогателно бе желанието му да получим спомени от обителта – иконичка с Кикската Богоматер и памуче, докоснато до чудотворната светиня.

         Макар и нови, мозайките навсякъде бяха в издържан византийски стил и представяха най-доброто възможно продължение на традицията. И като цяло – престижът, тежестта и блясъкът на Кикската обител бяха несъмнено внушителни.
        Заради дъжда не можехме да се изкачим до Трона, нито да видим паметника на архимандрит Макарий – първият президент на Кипър, и се отправихме по планинския път към манастира, наречен Богородица Троодитиса. Троодос е името на планински масив, където са разположени и Кикския манастир, и тази Богородична обител, прославена със своята чудотворна икона.
         В следобедната тишина влязохме в храма съвсем сами и се поклонихме.

        Тази чудотворна икона също е била скрита в пещера за цели 25 години, а когато е намерена, пред нея е продължавало да гори кандило. Така е открита – с горящо кандило пред светия образ.
        Опожаряван и възстановяван, в днешния си вид този манастир е от 1842 г. Стенописите са нови, но издържани във византийски стил. Както е обичайно, и тук има мозайки – знак, че традицията на мозаечното платно е много силна.
         След кратка почивка в този, трети ден от нашето поклонническо пътуване, достигнахме Омодос, сега енорийска църква, добила слава със своите светини – въжето, с което Христос е привързан към Кръста, напоено с кръвта Му, и множество реликварии с мощи, сред които главата на свети апостол Филип.
          Наближаваше 17 ч. – време за затваряне на църквата, но гостолюбивият отец Неофит, запазил добри спомени от своето пътуване в Рилския манастир, реши да ни извади светините за поклонение отблизо. Частта от въжето е вписана в голям кръст, изложен зад стъкло на иконостаса до иконата на Господа. Пеейки тропара на Кръста, о. Неофит влезе в олтара, сне светинята и я изнесе в центъра на храма. Той извади и реликвария с главата на свети апостол Филип, за да можем да целунем мощите. Прикани ни да изпеем на български тропара и кондака на Кръста – имаше осанка и поведение на благородник.
           Зашеметени и смаяни, едва забелязахме, че иконите на красивия свeтъл дърворезбен иконостас бяха с църковнославянски надписи.

        Напоеното с кръв въже на Разпятието Христово е единствената в света реликва и се съхранява там, в тази църква. На това се дължи голямата слава на Омодос и затова света Елена дарява още 3 частици от кръстното дърво. Излишно е да споменавам, че вълнението ни бе неописуемо.
       Това бе последната ни нощувка в Ларнака, на сутринта рано успяхме да влезем за последен път в базиликата „Свети Лазар“ и да се поклоним на мощите и на гроба на свети Лазар.
       Качихме се на автобуса и потеглихме за „Ангелоктиси“, древната църква, чийто основи са пренесени от ангели по чуден начин, встрани от започнатия градеж. Затова е и наречена „Строена от ангели“.

        Там ни чакаха ранни стенописи и мозайки още от 6 век. А възхитителната мозаична стена – Света Богородица между Арх. Михаил и Арх. Гавриил, напомняше незабравимите ранни мозайки от Равена. Имаше стенописи и от по-късно време – изискани византийски разкази за небесния свят и неговите жители.
        По Божия милост успяхме да влезем и в келията „Свети Антоний“ – древен храм със стенописи от 9, 10 и 13 век.

         Тръгнахме въодушевени, съпроводени от натрапливо ухание на босилек, насаден под палмите от двете страни на входа.
        Последната ни спирка бе манастирът „Свети Мина“ до село Като Дрис, който е бил притежание на ордена на доминиканците, сетне на францисканците, сетне на маронитите и върнат през 18 век от османската власт на Кипърската църква, днес действащ девически манастир. Най-голямата му светиня е чудотворната икона на свети Мина. Вътрешността на църквата напомняше нашите храмове.

        Предвид голямата почит на нашия народ към свети Мина, бе твърде символно, че завършихме нашето пътуване точно с поклонение в обителта на този велик, всеправославен светия.
       Облагодатени и щастливи, въпреки умората, се завърнахме късно вечерта с полета до София.

---

          Иконата на света Дева Мария с Младенеца в манастира Кикос в планините Троодос, Кипър, която през 1997 г. стана известна с това, че от очите на Божията Майка и Богомладенеца започнаха да се стичат сълзи от благоуханно миро.

                                                                            А. Кильова

Копирайте: Досег до светините на Кипър

         Свети мъченик Аврамий Български

          След като Стара велика България на кан Кубрат станала арена на кървави междуособици между привържениците на рода на Кубрат и синовете му – Дуло и мощния род Ашина, една част от старите българи, во главе с големия брат на нашия първовладетел Аспарух – Батбаян, се покорили на Ашина и скоро тяхната държава започнала да се нарича Хазария, макар жителите й да знаели, че са българи и езикът и обичаите им останали български до края на съществуването на Хазарската империя.
          Друга част се оттеглила на югоизток и в поречието на реките Волга и Кама основали Волжка България или Волжски Болгар. Днес само името на река Волга пази паметта за величието на тази българска държава. В десети век владетелят на Волжски Болгар бил подлъган да приеме исляма от пратениците на Арабския халифат, под предлог, че арабите ще построят много крепости и с войска ще помогнат на волжките българи да се отбраняват от своите доскорошни събратя хазарите.
           Мъченик Аврамий се родил във Волжка България и бил възпитан в мохамеданската вяра, която изповядвали неговите сънародници. Той бил богат човек и се занимавал с търговия. Бил привикнал към светските блага, но винаги оказвал гостоприемство на странници и бедни.
           По Божията воля Аврамий се убедил в лъжливостта на мохамеданското учение и в истинността на християнската вяра и станал истински християнин. Изповядвайки Христовата вяра, той станал омразен за своите сънародници-мюсюлмани.
Веднъж като отишъл за търговия в град Велики Болгар, започнали да го убеждават, а после и да го принуждават да се отрече от Христа. Аврамий не се поддал на заплахите. Тогава го затворили в тъмница за дълго, а по-късно, като видели неговата непреклонност, отсекли му първо ръцете, после нозете и накрая – главата.
           Свети Аврамий загинал мъченически на 1 април 1229 година. Християните в града благоговейно погребали тялото му в християнското гробище на Велики Болгар.
Виждайки, че на гроба му стават чудесни изцеления на болни християни, хората разказали за това на княз Георги Всеволодович. След една година тялото на мъченика било пренесено в град Владимир, където князът и семейството му, Владимирският епископ Митрофан, духовенството и народът посрещнали мощите на св. Аврамий и ги положили в църквата „Успение на Пресвета Богородица“ на 6 март 1230 година.
            Паметта на св. Аврамий Българин се почита от нашата Църква от древност.

Източник: https://bg-patriarshia.bg/sv-avramii-bulg

Прочетете още за свети Аврамий Български: Свети мъченик Аврамий Български

Прочетете: Житие на св. преподобна Мария Египетска